Валс и рози с италиански нотки

Мога да направя обзор на концертната година още в средата на лятото, защото след Guns and roses всичко би било крачка назад в моята лична класация. Досега не съм правила такъв текст, защото най-досадно винаги ми е било да чета описания на концерти и на спортни състезания. Не си ли бил част от преживяването, всеки преразказ е лоша версия на оригинала. Но тази година е специална, защото успях да попълня колекцията ми от музикални преживявания с всичко, което съм искала (или не съм си представяла), да гледам и слушам на живо, и то в България. Затова ще се опитам да пресъздам и да запазя емоцията от богатия ми музикален живот.

 

Андре Рийо – кралят на валса от 21. век

Дата: 12.03.2025

Място: „Арена 8888“ София

Обичам класическа музика още от много малка. Първите ми спомени са от любимите „Том и Джери“, където за първи път чух Щраус, а след това и от началното училище, когато ни пускаха на касета различни произведения. Съучениците ми се смееха, а аз обичах да слушам, и се чудех дали ми има нещо. Двайсет и пет години по-късно изобщо не ме е срам да споделя, че това беше едно от най-красивите музикални събития, на които съм присъствала. Андре Рийо и неговия оркестър превърнаха „Арена 8888“ във виенски салон, с прекрасна музика и бални танци, в които участие, разбира се, взехме с мъжа ми – „На хубавия син Дунав“, точно пред сцената, сякаш наистина вълните ме въртяха като малка неуправляема лодка. И ако някой си мисли, че класическите концерти са скучни, много греши, защото в края към маестрото се присъедини дуетът „Лос дел Рио“. Децата на 90-те помним любимата ни „Макарена“, която всеки от нас е танцувал в детската градина. Публиката направо полудя. Един от най-веселите купони, на които съм присъствала. А най-хубавото е, че през следващата година Андре Рийо се завръща в България. Дали ще повторя? 😉

 

Таря Турунен – Living the Dream Together Tour

Дата: 04.04.2025

Място: „Асикс Арена“ София

Малко се зачудих дали да включа този концерт в „годишния отчет“, тъй като ще наруша позитивния тон, но все пак прецених да не спестявам нищо, което е част от календара. Досега не бях слушала Таря на живо, за сметка на това съм била веднъж на концерт на Nightwish – един от най-хубавите, на които някога съм била. Феновете на финландката няма да се съгласят с мен, но Nightwish може и без Таря, докато Таря без Nightwish… Не мога да повярвам, но това е най-скучният концерт, на който съм присъствала. Само „Една нощ в операта с музиката на Queen“ и пеенето на Славин беше по-лошо преживяване от това да стоя права три часа, докато слушам протяжните авторски песни на тази иначе толкова красива жена с невероятен глас. Мисля, че никога досега не съм била близо до заспиване на метъл концерт. Е, и това доживях. Концерта ще запомня с две неща – скука и мръсотия. Второто мисля да не го коментирам с подробности. ☹

 

Ричард Клайдерман – най-нежните пръсти и най-непохватнтоо чувство за хумор  

Дата: 11.04.2025

Място: НДК София

Никога не съм си представяла, че един пианист, който не е Джери Лий Луис, може да бъде толкова атрактивен, въпреки че чувството му за хумор е доста… френско. Радвам се, че въпреки колебанията присъствах на това шоу. Красива музика, невероятно изпълнение и много сполучлива мултимедия. Докато слушах на живо любима филмова музика, отново си спомних „Том и Джери“, а най-вълнуваща беше интерпретацията на „Фантомът на операта“ – мюзикъл, с който имам специална връзка и дълга история. Не знам дали ще я споделя. 😉

 

Ал Бано – и без Румина в него все още има пауър

Дата: 10.05.2025

Място: НДК София

От дете усещам някаква специална връзка с Италия и всичко италианско – футбол, музика, храна, мода… А любимият ми певец е точно Ал Бано. Затова когато видях, че ще идва в България, си купих билет, като подарък за рождения ден. Седмица преди концерта обаче присъствието ми беше под голям въпрос заради глупаво схващане. Все пак, успях да се оправя навреме – огромен късмет. Тъй като вече имах едно силно разочарование с друга голяма италианска звезда – Франко Неро – бях много нащрек този път, без очакване, че човекът и на живо ще е такъв, какъвто изглежда. И наистина – оказа се още по-симпатичен. Освен, че гласът му все още е на ниво, Ал Бано е най-искреният певец, който съм слушала на живо. Много приказлив, страшно сърдечен, той достигна директно до сърцата на най-малките зрители, придружаващи бабите и дядовците си. А когато по време на Sharazan остави публиката да пее и тръгна между нас, фенките му наборки полудяха. Имаше целувки, прегръдки, здрависвания – не отмина никого. Имаше усмивка за всеки. Но концертът не премина само в смях – Ал Бано не пропусна да отправи силни думи от сцената, свързани с войната. Защото големите артисти са големи хора преди всичко, с позиция. Те не се крият зад фалшив неутралитет, с идеята да се харесат на всички, а отправят послания, дори да са болезнени. И така, подаръкът ми за рождения ден беше ЕМОЦИЯ! Какво по-хубаво? 😊

 

Guns and roses – последната мечта

Дата: 21.07. 2025

Място: Национален стадион „Васил Левски“ София

За този концерт дори не бях мечтала истински. Групата се беше разпаднала вече, когато за първи път се влюбих в музиката им (и в Аксел Роуз). Затова се бях примирила, че GnR и AC/DC ще си останат липсващи в списъка ми с гледани на живо любими групи. Само че един ден видях новината… и после беше ясно… купих си билет, още преди да ги пуснат в масова продажба, и всички планове се въртяха около тази дата. За да не стане някой фаул пропуснах „Мидалидаре“ предишната седмица и не видях друг мой много любим изпълнител – Алис Купър. Но той ще дойде пак, убедена съм, докато за Guns and roses се съмнявам жестоко. За този концерт хем имам най-много какво да напиша – беше най-скоро, най-малкото – хем ми е най-трудно да си подредя мислите, тъй като го чакам от 12-годишна, да не кажа и от по-рано, и в момента съм отново тийнейджърка, която е със замаяна глава от срещата с любимата рок звезда. И на 63 Аксел Роуз все още е най-готиният рок певец (даже така е по-готин от преди 30 години 😉) и дори да беше излязъл на сцената без да пее, а просто да стои така три часа, щях да съм щастлива, че съм го видяла на живо, макар и отдалеч. Толкова диво тичане на концерт не е правил даже Йоаким Брьоден от „Сабатон“, най-малкото, защото техните концерти рядко са над 2 часа. А тези пичове направиха 3 плътни часа, макар да са все над 60-годишни. Изобщо не съжалявам, че въпреки лошата организация и нервите преди концерта, не се отказах и отидох. Щях да съжалявам цял живот, ако бях пропуснала единствения си шанс. А сега цял живот ще разказвам, че съм била там, в най-горещия юлски ден, и припявах на Аксел далеч от трибуните, докато свири на пиано в нощта November rain. 

 

Интернет в гората

Случи се веднъж история –

може би фантасмагория –

но с очите си видях,

докато веднъж вървях

по любимата пътечка

горска как кафява мечка

слезе от една кола

преоблечена в пола.

– Как я караш, Бабо Мецо?

– Как нарече ме, хитрецо?

Знаеш ли каква съм аз?

Онемях и във захлас

чух я как разпореди

да изпратят две коли.

– Вече не продавам мед,

а прекарвам интернет! –

каза Меца, даде знак

и сред горския шубрак

три оранжеви лисици –

сръчни интернет техници –

периметъра покриха –

всеки клон окабелиха.

Вече всеки горски дом

знае що е точка ком.

От глиган до таралежи

ползват социални мрежи:

Инстаграм, Тик-Ток, Фейсбук –

всичко е познато тук.

Даже мъничките птички

взеха да прекарват жички.

Пуснаха си по дървото

интернет и във гнездото

славей в Гугъл пак сърфира.

Гълъб сойката блокира

за обидни коментари

към невинните комари.

После пък сърна написа

нещо, със което слиса

хищниците от гората

и започна се кавгата.

Кумчо Вълчо ги послуша,

но дойде му чак до гуша.

Писа в Вайбър той на коса,

за да се реши въпроса:

– Кабелите изкълвете –

достъпа на всички спрете

до глобалните им мрежи

и ако ви се изежи

някой геймър пристрастен,

доведете го при мен!

Косовете полетяха –

кабелите закълваха.

Даже рутер не остана

насред горската поляна.

И като че ли от сън

се събудиха. Навън

пак със горски обитатели

се изпълни. И приятели

пак са всички, и задружен

е животът, а ненужен

се оказа интернет.

По-добре е без таблет.

Сбогом, МОН

 

Всеки роман, независимо дали е хубав или лош, кратък или многотомен, има своя край. Моят училищен роман завършва на 9-а глава с убийството на главния герой, който всъщност не е наистина главен в голямата поредица. Дали този край е тъжен, или смешен, а може би нещо по средата; дали е преждевременен, или закъснял - това зависи от отношението на читателя към героя. На някои вероятно ще им липсва и тайно ще се надяват на неговото завръщане, поне докато намерят нови любими герои, а това неизбежно ще се случи и така трябва да бъде. Защото всеки герой, когато изиграе своята роля - малка или още по-малка - вече няма място в историята.  И колкото по-дълго е част от нея, толкова повече трябва да променя своя характер, а честа подла практика на авторите е да превръщат героите в злодеи, за да бъде по-интересно на читателя. Затова протагонистите на Мартин, например, трябва да са му благодарни, че избира за тях смъртта, макар често да е брутална и неочаквана, пред перспективата да ги превърне в антагонисти, които вече не се борят за принципи, а за собственото оцеляване. Но и добрите, и лошите падат под безмилостното перо на кръвожадните автори на епичния жанр, към който спада училищният роман. И най-големите подлеци - изкусни майстори на интригите и задкулисието - един ден ще се окажат ненужни в общия план. Но аз не чакам този момент и няма да ги посрещна нито в рая, нито в ада на измислените персонажи. Нито ще разбера края на голямата история, защото, надявам се, такъв няма да има.

Войната за розата

Имало едно време чудновата земя, в която живеели много особени човечета. Всъщност, човечета не е точната дума, защото на главите им растели цветя. На един изящни хризантеми, на друг – нежни теменужки, на трети – ярки макове. Красиво било това царство – слънцето никога не залязвало, пеели птички, хората цветя се радвали на спокойствие и красота. Докато един ден не се случила беда: младият царски син пораснал, макът разцъфнал в косите му и той се влюбил в дъщерята на царя на съседното царство на тръните – хубава девойка с току-що набол магарешки бодил в плитките. Залинял от любов момъкът, макът му посърнал и вече ни слънце, ни птица песен го радвали. Но знаел момъкът, че тази любов е опасна и ще донесе гибел на народа му, затова мълчал пред угрижения си баща. Уплашил се старият мак от вехненето на обичното си дете и свикал знахари от съседните царства. Най-скъпи дарове обещал на онзи, който изцери младия мак, но никой не успял да разбере каква е тая странна болест.

Един ден в покоите на болния момък се явил мъж с отровен бръшлян в косите, идващ от съседното царство на плевелите, откъдето била и любимата на царския син. Там живеели други чудновати хора, подобни на хората цветя, но вместо китни градини, върху главите си отглеждали плевели - тръни, кукувича прежда, троскот и все такива страшни и опасни растения. Странникът отдавна искал да скара двамата царе и да предизвика война, затова предложил на младежа да му доведе царската дъщеря. Обещал, че ще накара старият бодил да я даде и наивният момък склонил. Само след седмица макът и бодилката направили чудна сватба, с благословията на царят на цветята. В това време злият бръшлян отишъл при царят на плевелите и му разказал как хората от цветните земи отвлекли едничкото му чедо и го държали насила в кула. Девойката плачела и молела татко си да я освободи. Ядосал се тогава бодливия цар, събрал войска и тръгнал на война. И когато хората плевели нападнали царството на хората цветя, слънцето се скрило, птичките избягали, красотата и спокойствието изчезнали. Хората плевели нападали безмилостно цветята, стъпквали ги и завземали домовете им. Стигнала новината до ушите на младата царкиня и тя казала на мъжа си:

- Пусни ме, мъжо, да ида при тате и да му кажа, че съм тук и съм щастлива. Като ме види весела засмяна, сърцено му ще се смири и ще спре боя.

- Добре казваш, невесто, ала сама ме е страх да те пусна. Нека бръшлянът те придружи, да ми е спокойно сърцето.

Бръшлянът, който бил станал пръв съветник в двора на царя на цветята, хванал под ръка младата царкиня. Но тъй като искал войната да продължи и цветята да загинат до крак, я скрил с измама в близкото царство на дърветата. Така битката продължила, но не траяла дълго, както желаел предателят. Тъй като слънцето не се появило повече, и плевелите започнали да губят сили, макар че били по-силни от врага. Защото слънцето е важно за фотосинтезата, а без нея нито цветята, нито плевелите могат да живеят И тогава се появил един мъдрец – огромен и широкоплещест, от чиято глава растял вековен орех. Той идвал от царството на дървесните хора, които никога не се намесвали в споровете на ниските растения. Но липсата на слънцето засегнала и тях. Изправил се човекът орех насред двете цветни армии и продумал:

- Ах, вий, глупци неуки, да затриете света ли искате? Прогонихте слънцето, изцедихте и последните сокове от крехките си тела, и не спирате. Трябва да върнете слънцето незабавно, ако искате да живеете!

Тогава двете изтощени армии спрели битката, а напред излезли царят на плевелите и царят на цветята...

- Право думаш, мъдрецо, та ние всички сме братя в същността си. Храним се от слънчевите лъчи, пием сокове от земята, и умираме без вода! - казал царят на цветята.

- Нека бъде волята ти, мъдрецо, ще върнем слънцето, но нека първо ми върнат обичното чедо – казал царят на плевелите.

- За нея не бери грижа, царю на плевелите. Тя е жива и здрава и аз ти я водя. Един предател я скри нарочно от теб, за да се избиете взаимно – казал мъдрият орех.

След тези думи иззад огромното тяло на дървото излязла засмяната девойка, хвърлила се в прегръдките на обичния си баща и всичко му разказала. Разбрали тогава двамата царе, че са били измамени, и заповядали да изкоренят бръшляна от косите на предателя. Превърнали го в обикновен човек и го прогонили от земите си завинаги. Но слънцето все още го нямало. Царкинята обаче за друго жалела – мъчно ѝ било за изпотъпканите тела на цветя и плевели.

Тогава, като видял мъката ѝ, се изправил пак орехът и рекъл:

- Вземи, девойко, тази кесия на изпроводяк, като сватбен дар от мен. В нея има вълшебен прашец. Разпръсни го над земите и той ще съживи погубените. Освен това ще донесе мир в душите ви и ако всички се покаете истински за стореното, слънцето само ще се завърне.

Послушала го девойката, взела вълшебния прашец, разпръснала го и всички зачакали. Скоро в душите на цветята и плевелите се настанила любовта и всички започнали да се прегръщат. Разбрали, че земята има място и за тръните, и за зюмбюлите; и за красивите люляци, и за бодливите трънки. И тогава слънцето се завърнало и над земята пак се възцарили светлината и доброто. А от любовта между младия мак и бодилката се родили розите - хем красиви, хем с бодли.

 

От смешното към страшното в "Слуга на народа"

 

Понякога закъснявам с ценните открития, но ако бях гледала сериала "Слуга на народа" преди десет години, със сигурност нямаше да оценя колко гениален е той. Щях да се посмея и да го забравя още преди края на финалните надписи. Но при мен всичко идва в точния момент и едва след като прочетох "Шоуменът" на Саймън Шустер преди около месец, проявих интерес към другата професия на главния герой в биографичната книга. Очакванията бяха много малки - бях сигурна, че няма да изгледам дори първия епизод, базирайки се на опита ми със съвременното рускоезично кино. Изненадата обаче беше приятна - отлично издържана комедия, напомняща по-скоро американските сериали от 90-те, отколкото просташката какафония на източно-европейския хумор. Първият сезон ме разсмя от сърце, напомни ми "Приятели" в някои отношения, въпреки че сюжетът е доста различен. Във втори сезон хуморът започна да нагарча, а третият и най-краткият ме накара да се страхувам заради многото съвпадения с реалността, за които сценаристите не е било възможно да знаят тогава, но към днешна дата "Слуга на народа" е сбъднало се пророчество. Когато Олена Зеленска е писала сценария, може би не си е давала сметка, че всъщност пише бъдещето на страната си и сякаш събитията следват нейния план. Най-злокобното за мен дойде в последния епизод, който въпреки че се явява хепиенд, предсказва февруари 2022 г. - събитие, което определя съдбата на Украйна. Надявам се, че сега първата дама е заета и няма време да си припомни този момент. Защото мечтаейки за бъдещето на страната си, тя е предначертала благоденствие за народа, извоювано от упорития и неподкупен президент. Едновременно с това обаче, може би като шега, е осъдила съпруга си да плати сам цената на победата, за която има основна заслуга. Към днешна дата вероятно ще познае и това. Все пак, всеки пророк греши поне веднъж. Стискам палци и Олена да не е безгрешна.

Защо си тръгват учителите

Една от любимите теми в общественото пространство е тази за размера на учителските заплати. За едни те са неоправдано високи, за други обидно ниски – това няма значение. Важното е, че според цялото общество те са причината учителите да започват тази работа. Или да я напускат. Аз ще се спра върху второто твърдение, с идеята да го опровергая, защото поне аз не познавам колега, който си е тръгнал заради ниско заплащане. За сметка на това има много други причини.

Наред със заплатите, друг разпространен мит е, че не издържаме заради лошите ученици. Това обаче е невярно, или ако е, важи за определени частни случаи. Защото справянето с дисциплината не е основен проблем, а когато го има, вината не е на учениците. Кой точно е виновен – това ще стане ясно след малко.

Три са основните проблеми в българското училище, които карат все повече млади колеги да захвърлят дневника, бил той и електронен, и да разкъсат униформата (съвсем метафорично, разбира се). Първият проблем се нарича МОН и неговите производни, вторият – синдикати, а третият и може би най-сериозен – родителите.  

Министерството на образованието е източник на простотия. Всеки ден се събуждам и се чудя днес какво ново ще измислят гладките мозъци на чиновниците в канцелариите. Преминахме през какво ли не: първо съвсем невинно ни натрапиха униформите, уж с идеята да научим децата на дрескод и уважение към институцията, а по-младите и свободомислещи го приехме като загатване за комунизма. Реалността – едни пари трябваше да минат през едни фирми. Толкова за униформите.

После дойде военното обучение – абсолютно пародийно и ненужно, но пък угодно на някои политически фракции с определена ориентация на изток. Впрочем, то беше добре приветствано и от болшинството родители, а и по-възрастни колеги, които с умиление си спомнят коя съученичка са оправили след стрелбите. Други пък, с по-идеалистични наклонности, виждат във военното обучение патриотични искри и се чувстват сигурни, че ако утре ни нападнат, тийнейджърките с красивите маникюри ще знаят какво да правят с автомата и как да ни защитят. Та, откакто имаме военно в училище, вече спя спокойно и знам, че ни Тръмп, ни Путин би дръзнал да атакува нашата родина, бранена от тийнейджъри патриоти с автомати. Впрочем, като споменах тийнейджърите, те донякъде са положително настроени към лекциите, стига да ги провеждат млади лейтенанти, чиито пагони възбуждат въображението на девойките. Но и за това спирам дотук.

Някъде там, редом до армейската подготовка, се зароди идеята за религиозното възпитание, което създава известен парадокс. От една страна, родителите, и по-конкретно бг мамите нинджи и всякакви подобни им м***** (сами си довършете римата), твърдят, че са прекрасни родители, които възпитават в ценности децата си. От друга страна стоят учителите будители, които се гордеят с моралните качества, които изграждат в своите ученици. В същото време се оказва, че учениците нямат никакъв морал и е време някой да им го вмени, затова голям процент родители и учители подкрепят въвеждането на задължителен час по религия. Кой и какво се опитва да спечели от това, е рано да се каже. Надявам се да не разбера отговора. Едно е сигурно – идеята далеч не е християнска и не извира от добродетелно сърце.

По отношение на възпитанието и религията има и друг парадокс – налагането на наказания на ученици на практика е невъзможно, заради дългия път, който не води доникъде, и заради обжалванията на наказания от страна на родителите. Т.е. децата са добри, а учителите само мислят как да им навредят. Затова продължавам да недоумявам желанието за въвеждане на религия. Но нека продължим надолу по точките.

Напоследък се оказа, че пак на учителите се пада задачата да се преборят с войната по пътищата. За тази цел трябва да провеждаме не само задължителните уроци по Безопасност на движението по пътищата на ученици (които, между другото, са по-усложнени като материя от шофьорски курс), а трябва да образоваме и родителите. Чудя се кога ще ни изпратят редом със служителите на МВР да залавяме нарушители. Представям си го като в американски филм – към всеки полицай ще прикачат по един учител, и ги почваме. Тук обаче въпросът е друг – защо вместо да затормозяват ученици и учители с още нови предмети, не направят нещо съвсем лесно – съдът да спре да пуска под домашен арест пияни и дрогирани шофьори. И нека не ни излизат с номера, че вината е на корумпираните катаджии. Всички знаем, че корупцията е следствие на безсилието на служителите в системата на МВР, които са по-скоро жертва, а не причина за беззаконието.

Като говорим за престъпления, знаете ли кое е най-голямото престъпление у нас? Това, че учениците използват цели 15 дни по семейни причини. Между другото, това е единственото умно нещо, предложено от родителите, срещу което обаче МОН се противопоставя, както и синдикатите. И аз се питам защо е това лицемерие и защо точно това, което не е никакъв проблем, се превръща в такъв, за сметка на истинските. Какво от това, че тези бележки се използват за пътувания в чужбина и че се трупат извинени отсъствия. Смешното и жалкото е, че на база извинени отсъствия ученици остават с неоформени оценки, но в същото време такива, които не стъпват в училище, и то не защото работят, а просто от мързел, трябва да бъдат избутани до финала заради делегирания бюджет, а и не само.

Проблемите обаче не са само тези. За всичко изброено дотук МОН съгласува решението си с родителите, както стана и по време на пандемията. Учителите и тогава, и сега, нямат думата и са само едни изпълнители – спуска се някаква безсмислица, ти изпълняваш и мълчиш. В най-добрия случай може да изругаеш наум, а по-смелите стигат дотам да изразят възмущение в учителската стая, и толкова. Взимаш заплата и се правиш, че всичко е наред.

За да не ви отегчавам повече с МОН, само ще обобщя, че всяко нововъведение е нещо старо с ново име, като кабинетите по химия и физика с новото гръмко име STEM център. Ще кажа няколко думи и за родителските организации, които се оформят като една от най-влиятелните групировки в страната. Тези дами се месят навсякъде – дават мнение за учебни програми; пишат жалби за какво ли не до РУО – издънка и в буквален, и в преносен смисъл на МОН; знаят уроците по-добре от учителите и какво ли не. Но най-много обичам майките на „специалните“ деца. Тук искам да ме разберете правилно – разбирам, че всяка майка обича детето си и иска за него най-доброто, но въпросът е дали винаги майките знаят кое наистина е най-доброто за децата им. И тъй като „специалните“ майки се чувстват дискриминирани, МОН реши да не изпада в неудобно положение и започна да дискриминира „неспециалните“ деца (не казвам нормални, но вие се сещайте). Така училищата се напълниха с ученици с всякакъв СОП, като заляха дори професионалните гимназии. И, закономерно, се създаде проблем. Защото предназначението на професионалното образование е да създаде специалисти в конкретна сфера. Но когато в класната стая има ученик със СОП, той обсебва цялото внимание. Недай боже учителят да го остави да скучае и да се занимава с децата, които един ден наистина ще работят и от чиито данъци ще се формират пенсиите за ТЕЛК и т.н., започват оплаквания за дискриминация. Спирам, защото знам, че темата е чувствителна, но хората извън системата трябва да разберат, че приоритет на държавата трябва да бъдат здравите, за да могат именно те да се грижат за болните. А децата със СОП нека имат шанс, но МОН да се съобрази какво наистина могат да работят в зависимост от състоянието, и да ги насочва правилно, за да могат и тези деца да бъдат полезни на обществото и да са удовлетворени от себе си.

Завършвам със синдикатите. За тях не казах много, но истината е, че те на практика отсъстват. Тяхната функция е само да вдигат шум и да лъжат, докато в действителност играят в един отбор с властта. Казвам го, защото съм го виждала с очите си, и знам, че тяхната идея е да рекетират и всяват хаос.

Ако сте останали до края и не сте ме блокирали след написаното за учениците със СОП (хитро ги оставих накрая), вече знаете защо напускат учителите. И всеки един от вас, който не е част от системата, макар и неволно, е допринесъл с нещо за нечие заявление за напускане.

Смъртта на писателя

Всичко започна, или по-точно всичко свърши, когато в една дъждовна вечер някой звънна на вратата. Бях се завила с топлото одеяло и плетях, в краката ми котката все по-лениво нищеше кълбото, папагалът беше заспал върху библиотеката, кацнал на една вещерска книга, а совата се беше ококорила, готова за нощен лов. Разбирате, че не горях от желание да наруша цялата тази идилия – никога не съм била особено любопитна – само за да видя кой луд е излязъл в това лошо време по мрак и за какво ме търси. Престорих се, че ме няма, и не отидох да отворя, но звъненето не спираше. Беше толкова досадно, че накрая се реших все пак да проверя какво става навън. На прага ми стоеше писателят – целият мокър, запъхтян, като никога трезвен. „Помогни ми!“ – две думи, които почти изхлипа в лицето ми веднага щом ме видя. Мълчаливо се отместих от прага и му посочих стаята точно с ей този пръст, с големия извит нокът. Той не се поколеба да влезе и този път: нито сивата оредяваща коса – все по-спластена с времето, нито носът – все повече изпъкващ на изпитото лице, нито старчески изкривените ми пръсти го бяха отблъснали през тези дълги години. И онази нощ той отново се нуждаеше от моите магически способности. „Разкажи ми“ – седнах в купа дрехи на стола и изрекох своите две думи към него. Винаги сме се разбирали с две думи, но във въпросната нощ си казахме много – толкова, колкото не бяхме изговорили помежду си за почти четиридесет години. Предавам разказа му по спомен:

„Вече не мога да пиша, Мерга. Застигнало ме е проклятие, което само ти можеш да развалиш. Вече съм на възраст, на която имам достатъчно материал за автобиография. Вече имам и време да я напиша, след като ме пенсионираха от университета. Най-после сме само аз и той – чистият бял лист. Преди седмица реших да нахвърлям план, по който да се водя. Извадих бележник, в който бях водил записки по последния ми роман, и започнах. Драснах с химикала, но нищо не излезе. Помислих, че пълнителят е свършил, затова взех нов химикал. Пак нищо. Трети, четвърти, пети… нито драскулка. Как е възможно всички химикали в дома ми да са свършили по едно и също време? Пробвах ги върху един стар вестник – оказа се, че до един пишат. Дали не беше от хартията? Но как съм писал преди в този тефтер със същите химикали? Опитах с молив. Нищо. Графитът започна да се троши като хляб, въпреки че натискът ми беше нищожен. Изтичах до книжарницата за нови химикали. Върнах се и започнах да пиша. Бял лист, разбираш ли? Не излезе нито буква. Паникьосан, извадих чисто нов тефтер и започнах в него. Обаче познай – ни ченгелче, ни луличка. Проклетото мастило сякаш беше засъхнало в пластмасовото тяло, а белият лист се беше превърнал в черна дупка за думите. Разтреперах се. Нима съм омагьосан? Прокълнат да загубя таланта си, точно когато имам всичкото време да му се отдам. Отчаян, извадих старата пишеща машина – знаеш, че обичам да пиша първата чернова на ръка, – но нямах избор. Затраках по клавишите, познатата мелодия се разнесе из апартамента, прах полепна по пръстите ми и остави черни петна по тях, но по хартията отново нямаше и следа. Едва не заплаках, Мерга, а знаеш, че изразявам чувствата си само когато пиша. Никога наяве. Никога дори пред самия себе си. Нима трябваше да напиша автобиографията си на така омразния ми компютър? Нямах избор – включих презряната машина, чух веселото изпиукване на „Уиндоус“, който ме поздрави за добре дошъл, после трескаво намерих „Уърд“ и вече не с лек допир като пианист, а като ковач удрях клавиатурата – ако можех, щях да закова проклетите думи по документа. Но колкото и да удрях и блъсках, пред очите ми не се материализира нито една запетайка, нито една мъничка точица. Ни-що. НИЩО! Разбираш ли, Мерга?!?!“

Клетникът! Сили не му бяха останали вече. Не можеше да крещи, не можеше и да заплаче – той винаги е смятал сълзите за женска манипулация. „Нищо… не мога… да напиша… помощ… Мерга….“ – повтаряше в полусвяст. И аз разбрах какво трябва да направя.

– Да го убиете? – въпросът на младия следовател прозвуча толкова детски наивно, че вещицата се закикоти, но не по онзи зловещ начин, познат от страшните филми, а мило, както се смее любима баба на току-що проговорило по бебешки внуче.

***

–  Сър, трябва да освободим Мерга Бейн. Тя не е убила бившия си съпруг! – Лий влетя задъхан в офиса на своя началник, с което си изпроси няколко минутна лекция за възпитанието и чукането. Накрая Джоунс все пак мина по същество:

– Защо смяташ, че Бейн е невинна, Лий? Та нали намерихме… нали ти самият намери оръжието на престъплението – перо от непознат вид птица, с която обвиняемата е отровила кръвта на жертвата. Писателят е бил убит от бившата си съпруга. Върху перото имаше само нейни и негови отпечатъци. Съдебният лекар откри малка дупчица от убождане на левия показалец на Д., откъдето отровата се е просмукала в тялото му. От лабораторията потвърдиха, че по самото перо е имало следи от непознато вещество, несъдържащо нито един познат на Менделеев химичен елемент. Несъмнено отровна, при това омагьосана. Кое не е ясно? Вещицата отива на кладата.

Младият следовател възнегодува. В началото убеден във вината на старата жена, след разпита беше преминал точно на противоположната позиция. Разказът на вещицата, колкото и да беше невероятен, беше по-логичен от всяко друго тълкуване на случая. Въпросът беше кой щеше да му повярва – за да оневини Мерга, Лий трябваше да се изправи срещу непоклатимата точност на Съдебна медицина. Как обаче можеше да разкаже на шефа си какво се беше случило в стаята за разпити, където той се превърна в свидетел на последния разговор между бившите съпрузи. Когато Мерга го помоли да я хване за ръка, той самият не вярваше, че ще се озове в дома на жената и ще стане невидим свидетел на събитията от онази злокобна нощ.

„Наистина си прокълнат, скъпи Том, но всичко ще се оправи. Стига да изпълниш инструкциите ми, ще напишеш своята автобиография, и тя няма да е твоята последна книга. Вземи това специално перо от птица додо и пиши. Не го потапяй в мастило – то работи на по-особен принцип. Не забравяй обаче нещо много важно – спреш ли да пишеш дори за пет минути, оставяй последното изречение недовършено. Не слагай точка след последната дума, която си написал, защото ако го направиш, повече няма да имаш възможност да продължиш. Дори когато си готов с цялата книга, завърши с многоточие вместо точка. И в никакъв случай не пиши КРАЙ, както обичаш да правиш. Предупреждавам те, че това наистина ще сложи край на твоето писане.“

Това беше казала вещицата на писателя в онази съдбовна нощ. Лий беше там – видя и чу всичко. Видя, че между двамата старци все още имаше любов, макар да не беше точно като от приказките. Но си беше тяхна и все още жива, повече от самите тях. Затова нещо не се връзваше в историята с убийството. Трябваше да разпита Бейн отново.

Макар че смяната му беше свършила преди половин час, докато вървеше по коридора, Лий сви вдясно към килията на вещицата, вместо наляво, към изхода от участъка.

– Трябва да ме заведеш там! – каза той, щом видя арестантката. По погледа ѝ личеше, че разбра къде е „там“. Тя се пресегна мълчаливо през решетките и хвана младия мъж с кокалести, почти вкочанени пръсти, за китката.

***

Лий се промъкна зад гърба на пишещия възрастен мъж и надникна над рамото му. Том не се обърна – не усети бъдещето зад себе си. Перото от додото изписваше красиви червени букви, които горяха като огън върху белите страници, и заслепяваха следователя. Червените букви активираха червената лампичка в ума на Лий. Той се зачете в написаното и сърцето му се сви. Разбра, че това е последната глава от автобиографията. Том пишеше без да вдига глава – ясно беше, че иска да завърши ръкописа тази нощ.

„Това беше моята история, скъпи читатели.“ – написа Том. „Не го прави, моля те!“ – прошепна Лий. „Обичам ви!“ – червените букви вече започваха да се замазват, сякаш мастилото нямаше да стигне. „Моля те, моля те, недей!“ – Лий се чу как крещи в ухото на писателя. „Искрено ваш, Том Д.“ – подписът едва се различаваше. „Какво правиш, глупако!“ – Лий беше обезумял от ужас, посегна да хване пишещата ръка, но тя се оказа по-бърза: „Край.“

***

– МОЛЯ ВИ, направете анализ на мастилото, с което Том Д. е написал черновата! – Лий крещеше в слушалката.

– Какво искаш, момче! Лягай при жена си и спри да досаждаш на хората! – Джоунс прозвуча сърдито отсреща и младият следовател знаеше, че ако поради някаква причина не се окажеше прав, щеше да бъде много сериозно наказан.

– Нямам жена, сър. Искам само… Искам само да анализирате мастилото по страниците и да откриете какво съдържа. Имам основание да смятам, че господин Д. се е самоубил.

– Какви ги дрънкаш, Лий? Да не си пиян?

– Не пия, сър. Моля ви, проверете каквото ви казвам, преди да изгорите Мерга Бейн на кладата утре. Нали си спомняте, че върху левия показалец на писателя имаше засъхнала кръв и следи от убождане. Сигурен съм, че всичко съвпада…

– Кое съвпада? Не, не искам да знам… Добре, добре, ще наредя да направят анализ сутринта. Но мисли му, ако грешиш. Вместо Бейн ще изпратя теб на кладата, ясно?

Лий преглътна, но поклати глава в слушалката в знак на съгласие. Кладата, на която евентуално щеше да изгори на следващия ден заради грешката си, беше за предпочитане пред тази на съвестта, която щеше да го мъчи цял живот, ако невинна жена бъдеше екзекутирана по грешка.

– Благодаря ви, сър. Лека нощ. Само още нещо…

Джоунс затвори слушалката успоредно с очите си…